Катерина Тосева
Посечена през XIV в., българската държавност бавно избледнява в съзнанието на народа.
По време на робството малко се знае и помни за владетелите и силата на страната ни. А историческото невежество винаги е благодатна почва за манипулации.
Острата нужда от историческа опора на българщината е прозряна от Паисий Хилендарски. С История Славянобългарска той поставя началото на пробуждането и осъзнаването на народа ни като нация.
Борбата за духовна и културна самостоятелност е крачка към политическата независимост.
В рамките на Османската империя църква има важните светски пълномощия- съдебни, административни и финансови. Като част е от християнското население, обаче представлявано от вселенския патриарх, народът ни не съществува като отделна общност пред султана.
На 3 април преди 148 години е направена дръзка стъпка срещу статуквото. Българската православна църква обявява отделянето си от Гръцката патриаршия.
Пред събралите се в Желязната църква „Свети Стефан" българи, Иларион Макариополски не споменава името на цариградския патриарх по време на великденската литургия,.
По това време движението срещу гръцките свещеници вече е обхванало българските земи и желанието за скъсване с Вселенската гръцка патриаршия кулминира със Великденската акция.
По примера на българите в Цариград, вярващите в цялата страна се отричат от гръцките духовниции признават Иларион Макариополски за свой църковен глава.
Акциите за прогонване на гръцкото духовенство се превръщат в мощно движение, което обхваща целя български народ. Опитите на Патриаршия да се противопостави на започналите процеси остават неуспешни. Става ясно, че е изгубила реалната си власт над българите.
На 27 февруари 1870 г. /11 март нов стил/ с ферман султан Абдул Азис възстановява Българската екзархия, като наследник на унищожената преди векове Българска патриаршия. Църковната независимост е узаконена.
Със султанския ферман е признато съществуването на отделна български нация в рамките на християнското население на империята. Българите вече имат свой представител както пред Високата порта, така и пред Великите сили /в лицето на техните посланици/. По този начин нацията е призната не само от Османската империя, но и от Европа.
Църковните борби довеждат и до уточняване на границите, в които живее българското население. На картата на Европа е очертана националната държава /с много малки изключения/, създадена през 1878 г. в Сан Стефано.
Самостоятелната българска църква е стъпка към възкръсването на държавността. И дори след създаването на Княжество България, е стожер на българщината по земите, останали в пределите на Османската империя.
