За православното съзнание изборът за ваксинация има много по-дълбоко измерение, отколкото ни представят научните и логически аргументи. За православния човек това е време разделно – време, в което трябва окончателно да определи отношението си към земния и небесния живот, към временното и вечното, да претегли силата на вярата си в Христа.

Днес, както първите християни, сме изправени пред избора към кое да отправим сърцето си: към Бога или към животинския инстинкт за оцеляване. Искат както в древност християнинът да избира между земния и небесния живот. Да избере дали да покади на идола, или да остане със Христа, възлагайки на Него упованието си. Това е смисълът на всявания, дрънчащ като празна тенекия, страх от заразяване с ковид. А не, че наистина е смъртоносно всяко докосване до вируса. Защото, нека помислим логично: кой управлява света – ковид или Бог? Нима на Бог Му е нужен вируса, за да вземе земния ни живот? И нима престанаха да умират от друго хората на планетата, освен от ковид?

Животът ни никъде не е в безопасност, смъртта ни застига навсякъде: и на улицата, и у дома, и на планина, и на море, и при шофиране, и ако сме пътници. Кой може да разбере Божиите съдби? Заразата е сред цялото човечество. Едни умират, други оживяват, трети не се разболяват. Боледува цяла фамилия. Едни умират, други оживяват. Един се ваксинира и умира, а друг живее. Няма човешка логика и човешки правила. Всичко е със знанието на Бога, с допущението на Бога, с волята на Бога.

НЕ ВИРУСЪТ, А БОГ УПРАВЛЯВА СВЕТА.

Ако Бог иска да умрем, ще ни вземе живота по какъвто и да е начин, не непременно с ковид. Ако иска да живеем, може дори да ни възкреси.

ТОЙ, ГОСПОД И БОГ, Е АБСОЛЮТНИЯТ ГОСПОДАР НА ЖИВОТА И СМЪРТТА.

Тогава?

Не е въпросът толкова в самия акт на ваксинацията, а в мотивите за нея. Някак във всявания методично страх не се оставя свободно място в душата на човека за личния избор, а вече и в социалния живот. Уж сме свободни да избираме, а се чувстваме притиснати да изберем да се ваксинираме. Уж няма дискриминация на неваксинираните, а пък не ги пускат тук и там. Уж няма нищо скрито, а мненията на световните учени-противници на ваксинацията, ги гледаме не по световните медии, а в интернет.

Подозрително е, когато не се оставя друго мнение, когато световните медии изведнъж единогласно и единодушно започнаха да припяват като морски сирени колко хубаво нещо е ваксинацията. Но на нас, израсналите в соцсистемата, такива приспивни песни от типа „колко хубаво си живеем в земния рай на комунизма”, са ни твърде познати. Българите добре ги помним, и с това може да се обясни защо сме на последно място в днешната изключително усърдна, благосклонно-ваучерова грижа да се ваксинираме.”

На преден план няма логика, няма пълна истина. Нещо се прикрива, нещо се премълчава. На преден план някой тласка СТРАХА.

Следователно?

СЛЕДОВАТЕЛНО, ИМЕННО СТРАХ, СТРАХЪТ ОТ СМЪРТТА, ПАК ИСКА ДА НИ ВНУШИ НЯКОЙ.

Но православният българин помни кой плашеше човеците хилядолетия наред със страх от смъртта.

ПРАВОСЛАВНИЯТ БЪЛГАРИН ПОМНИ И КОЙ ОСВОБОДИ ХОРАТА ОТ СТРАХА ОТ СМЪРТТА.

Той „със смъртта Си потъпка смъртта” и ни дари живот вечен. Той е винаги с нас и никой не може да е против нас, Той не ни оставя сираци и ще бъде с нас до свършека на света.

Защо тогава да се страхуваме от смъртта, щом тя така или иначе един ден ще дойде?

Трябва да умеем да различаваме „личбите на времето”. Трябва да проумеем, че Благият Господ ни дава възможност за генерална репетиция преди смъртта. Да се взрем в себе си преди срещата с Него, да видим готови ли сме за „добър отговор пред страшния Христов съд”.

Да прозрем до край земните си пристрастия и да се приготвим, и „целият си живот на Христа Бога да предадем”. С пълна вяра и упование в Неговия промисъл. Без парализиращ, животински страх, а усилвайки вярата си, любовта си и упованието си на Христа – нашият Цар и Господ.

Начинът, по който се използва името ковид, е противодействие на Бога.

Но не вирусът е бог, а ХРИСТОС – „ГОСПОД мой и БОГ мой”.

монахиня Ксения Станева