Постинг
01.05.2018 16:38 -
СВЕТЛИ И ТЪМНИ
Автор: balar
Категория: Забавление
Прочетен: 968 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 01.05.2018 17:11
Прочетен: 968 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 01.05.2018 17:11
1. ЗАД ИДИЛИЯТА
Вирнал крака на бюрото Ерик разсеяно разглеждаше зелена папка, представляваща миналогодишния баланс, за да направи разчет за тази година. Пресегна се за чашата си и отпи от ябълковия сок, но вместо да преглътне кихна и измокри всичко.
- Значи за забавления могат да измислят дивотии, ама за работа - не! - ядосан захвърли папката и свали краката си на земята. " И по-добре" - добави на ум.
Очите му се спряха на картата, залепена на отсрещната стена. Карта на голям остров с почти кръгла форма, насред море. Там където преди се бе издигала планината Алкан, заградена от степите на источен Махамор, падината Асина, низината Муртил и много по- високата планина Артамаг, сега имаше остров, в центъра на който си стъчеше самият Алкан, но кух, понеже бе техния град - Еаритай. За три месеца бяха го прочистили от заплахите, след което Балиш го назначи за Кмет и изчезна, понеже имал по-важна работа. Трябвало да намери някакви пресечни точки на енергийни линии и други такива, обяснения, от които Ерик неразбра почти нищо, не му беше и работа да разбира. Витеците, останали "за цвят" в крепостта един по един се разселиха по острова под открито небе и всеки се захвана с това, от което разбираше най-добре, или с онова, което преди си бе мечтал да прави.
Така за три години острова, наречен Майя, бе облагороден напълно и всеки си живееше живота както намери за добре. А неговата работа като кмет на Еаритай и управител на Майя по нищо не се различаваше от тази на Ластир, в един друг живот и друго време. Като патрон на еаритайците работата му беше с косъм по-интересна, повече прилягаше на някой като Каран и Брук, но не и за него: " Дърветата нещо са болнави, ела да видиш"; " Убеди жена ми, че не съм пиян, не ме пуска в къщи"; " Приятелката ми ме заряза, убеди я да се върне"...Ден след ден дреболии, за които можеха и сами да се погрижат, но беше по-лесно друг да се черви вместо тях. Но това навярно се дължеше на факта, че общо жителите на острова бяха малко повече от пет хиляди души и всички се познаваха по между си, общия им брой би запълнил някое малко селце отпреди войната.
Всъщност така беше по-добре, по-малко хора, по-малки проблеми.
Излезе от кабинета и погледна към тримата витеци, чакащи да ги приеме. Дрехите му бяха красноречиво заявление, че трябва да поизчакат малко.
Пренесе се до вкъщи и се преоблече набързо, хвърляйки изпръсканите със сок през една дупка в банята. От там попадаха право в Чистилнята, нещо като кутия, която щеше дори да ги изглади и сгъне, след което по лента щяха да отидат право в гардероба. Строителите бяха помислили за всичко, превръщайки живота му в скука, от която нямаше измъкване. В старанието си да изпълнят условията всеки да се чуства като у дома си бяха предрешили бъдещето, без да искат. Не всичко видяно в Олеум бе споделено. Някои неща по-добре да си останеха тайна, за доброто на всички.
Пренесе се обратно и кимна с подканваща усмивка към тримата нуждаещи се от ненеобходима помощ.
- Аз съм първи! - изръмжа Суртар и мина пред Олгдар и Атал. - Виж сега, пратих кораб към Буран, но още не съм получил вест от хората, а времето се влошава. Стоката ще се развали, ако не я доставят навреме.
Ерик го изгледа навъсен. Все още беше рано за кораби. Улан и Селена бяха определили края на пролетта за начало на корабоплаването. Бурите все още бяха не само чести, а и опасни.
- Стоката! - Ерик погледна витека право в очите. - Как можеш да пратиш Хората в това време да прекосяват морето.
- Няма да умрат! - заяви Суртар. - Но стоката... Губя ресурси и средства, неможе така.
- Ако и един падне във водата - изръмжа Ерик с възмущение - ще те овържа целия във вериги и ще те пратя нагости на Омфрит! Ясен ли съм!?
Суртар заотсъпва назад с кимане и побърза да изчезне от очите на тергалана.
Ерик насочи вниманието си към останалите двама, които се спогледаха въпросително.
- Казвайте. - подкани ги кмета с усмивка. Гневът му бе насочен към предния, нямаше смисъл и те да го отнасят.
- Амии...- Олгдар се почеса по тила и сви рамене - Нещо поливачките са се задръстили, но сега се сетих, как да ги подобря. Довиждане. - усмихна се и изчезна обвит в бяла светлина.
Третият витек въздъхна и поклати глава.
- Пълни глупости. - измърмори и добави към Ерик. - От подземните етажи се носи някаква невъобразима воня. Днес сутринта със Деймар ходихме до помпите да сменим няколко болта, но не ни се слизаше по-надолу.
- Там неживее никой, нали? - попита Ерик. -Сигурно заради това мирише. - опита се да даде обяснение.
- Вентилацията е добре, не е от нея. - сви рамене Атал. - Можем да проверим.
- Стой си на задника! - тросна се Ерик. Одавна никой не живееше в подземните етажи, откакто Ноща мина всъщност. И рядко някой слизаше там, само ако се налагаше ремонт по някоя от системите. - Ще проверя сам.
- До скоро. - усмихна се с облекчение Атал, че няма да му се налага пак да ходи там.
Останал сам Ерик седна на най-близкия стол и изпуфтя. Най-после нещо по-различно от обикновенното.
Стана и бяла светлина бликна от очите му, обви го и се стопи заедно с него.
В подземните коридири бе чисто и светло, поддържаха ги въпреки, че бяха необитаеми. Огледа се и пое наляво пазпращайки лъчи Въздух за да разбере, ако имаше някой. И наистина миришеше отвратително на нещо гнило и разлагащо се, сладко-гадна миризма го стисна за гърлото, а един от лъчите спря. Прекъсна останалите и последва него с бързи качки. Представи си как някое хлапе си забравя сандвича заради припрените си родители или презапасен с месо апофиец зарязва полвината, понеже неможе да го събере в раницата.
Зави надясно и спря като посечен. Пред него в голяма локва съсирена кръв лежаха две тела, а отделените от телата глави бяха почти до краката му. Два големи плъха си плюха на петите щом го усетиха.
Тергалана усети студена пот да го облива като душ и потрепери от студ.
- Какво...? - прошепна с пресъхнало гърло. Неможеше да отмести очи от полуразложените трупове. Ужас и гняв се смесиха в очите му и той сведе глава. - След всичко..- усети нещо да се свива в него, тежко и болезнено.
Нямаше време за плач! Прекрачи труповете и се превъна в същество от бяла светлина. Светещи сини очи се взяха напред през коридора . Някъде там се криеше някой, някъде там някой бе нарушил правилата му, някой бе посмял да убие.
- Я чакай! - тергалана върна обикновенния си образ. Само глупак би го предизвикал по такъв начин. Значи, който и да го бе сторил не го познаваше. А кой непознаваше стражите?
Наведе се, вдигна двете окървавени глави и изчезна с тях. Трябваше му повече информация, която се надяваше да намери в тях. Тъгата и яростта нямаше да помогнат с нищо. Истина се търсеше с трезв ум.
Небето бе ясно и безоблачно, а вълните с тих шепот лижеха брега и отстъпваха правейки път на следващите. Седнала на пясъка тъмнокосата жена се взираше към хоризонта с едва доловима усмивка, а вълните миеха босите й крака.
Една ръка внимателно легна на рамото й и тя сложи своята върху нея без да се обръща.
- За какво мислиш? - попита познат й отлично глас и чернобрад мъж седна до нея.
- За каквото и ти. - отвърна му тихо със сладък глас и преметна косата си назад. Сиви очи срещнаха черни.
Мъжът я изгледа подозрително. Изглеждаше крехка в ефирната бяла рокля, но под тази външност се криеше нещо съвсем друго. Трябваше да внимава.
- Нима? - изсмя се насила.
- По стечение на обстоятелствата са ми подопечни точно тези, които ти смяташ да ползваш. - каза му тя тихо, но студено. - Пощаден си само защото точно те се застъпиха за теб. Но стоейки си тук, гледайки празния хоризонт, си представям какво има там, отвъд. И се сещам какво има зад гърба ми. Освен това...-тя се навъси - няма да допусна да ме обиждат!
- Затова имаш мен. - усмихна й се той. - Ти искаш мъст, аз искам власт. Не сме ли еднакви? - разсмя се иронично накрая. - Ще си стиснем ли ръцете? - подаде своята.
Тя погледна ръката, а после лицето му, изкривено от ирония. Замисли се за миг и стисна подадената ръка. Очите й светаха в сиво и два лъча излетяха от тях и се забиха в челото на Сатуам. Последният оцелял демон нададе вик от болка, но тук на самотния бряг нямаше кой да го чуе.
Зенда се изправи и изтърси пясъка от роклята си. Беше го изпепелила, но преди това изтегли всичката информация от ума му. Можеше да й потрябва.
- Тъпанар! - разрита праха и си тръгна с бързи крачки.
Вирнал крака на бюрото Ерик разсеяно разглеждаше зелена папка, представляваща миналогодишния баланс, за да направи разчет за тази година. Пресегна се за чашата си и отпи от ябълковия сок, но вместо да преглътне кихна и измокри всичко.
- Значи за забавления могат да измислят дивотии, ама за работа - не! - ядосан захвърли папката и свали краката си на земята. " И по-добре" - добави на ум.
Очите му се спряха на картата, залепена на отсрещната стена. Карта на голям остров с почти кръгла форма, насред море. Там където преди се бе издигала планината Алкан, заградена от степите на источен Махамор, падината Асина, низината Муртил и много по- високата планина Артамаг, сега имаше остров, в центъра на който си стъчеше самият Алкан, но кух, понеже бе техния град - Еаритай. За три месеца бяха го прочистили от заплахите, след което Балиш го назначи за Кмет и изчезна, понеже имал по-важна работа. Трябвало да намери някакви пресечни точки на енергийни линии и други такива, обяснения, от които Ерик неразбра почти нищо, не му беше и работа да разбира. Витеците, останали "за цвят" в крепостта един по един се разселиха по острова под открито небе и всеки се захвана с това, от което разбираше най-добре, или с онова, което преди си бе мечтал да прави.
Така за три години острова, наречен Майя, бе облагороден напълно и всеки си живееше живота както намери за добре. А неговата работа като кмет на Еаритай и управител на Майя по нищо не се различаваше от тази на Ластир, в един друг живот и друго време. Като патрон на еаритайците работата му беше с косъм по-интересна, повече прилягаше на някой като Каран и Брук, но не и за него: " Дърветата нещо са болнави, ела да видиш"; " Убеди жена ми, че не съм пиян, не ме пуска в къщи"; " Приятелката ми ме заряза, убеди я да се върне"...Ден след ден дреболии, за които можеха и сами да се погрижат, но беше по-лесно друг да се черви вместо тях. Но това навярно се дължеше на факта, че общо жителите на острова бяха малко повече от пет хиляди души и всички се познаваха по между си, общия им брой би запълнил някое малко селце отпреди войната.
Всъщност така беше по-добре, по-малко хора, по-малки проблеми.
Излезе от кабинета и погледна към тримата витеци, чакащи да ги приеме. Дрехите му бяха красноречиво заявление, че трябва да поизчакат малко.
Пренесе се до вкъщи и се преоблече набързо, хвърляйки изпръсканите със сок през една дупка в банята. От там попадаха право в Чистилнята, нещо като кутия, която щеше дори да ги изглади и сгъне, след което по лента щяха да отидат право в гардероба. Строителите бяха помислили за всичко, превръщайки живота му в скука, от която нямаше измъкване. В старанието си да изпълнят условията всеки да се чуства като у дома си бяха предрешили бъдещето, без да искат. Не всичко видяно в Олеум бе споделено. Някои неща по-добре да си останеха тайна, за доброто на всички.
Пренесе се обратно и кимна с подканваща усмивка към тримата нуждаещи се от ненеобходима помощ.
- Аз съм първи! - изръмжа Суртар и мина пред Олгдар и Атал. - Виж сега, пратих кораб към Буран, но още не съм получил вест от хората, а времето се влошава. Стоката ще се развали, ако не я доставят навреме.
Ерик го изгледа навъсен. Все още беше рано за кораби. Улан и Селена бяха определили края на пролетта за начало на корабоплаването. Бурите все още бяха не само чести, а и опасни.
- Стоката! - Ерик погледна витека право в очите. - Как можеш да пратиш Хората в това време да прекосяват морето.
- Няма да умрат! - заяви Суртар. - Но стоката... Губя ресурси и средства, неможе така.
- Ако и един падне във водата - изръмжа Ерик с възмущение - ще те овържа целия във вериги и ще те пратя нагости на Омфрит! Ясен ли съм!?
Суртар заотсъпва назад с кимане и побърза да изчезне от очите на тергалана.
Ерик насочи вниманието си към останалите двама, които се спогледаха въпросително.
- Казвайте. - подкани ги кмета с усмивка. Гневът му бе насочен към предния, нямаше смисъл и те да го отнасят.
- Амии...- Олгдар се почеса по тила и сви рамене - Нещо поливачките са се задръстили, но сега се сетих, как да ги подобря. Довиждане. - усмихна се и изчезна обвит в бяла светлина.
Третият витек въздъхна и поклати глава.
- Пълни глупости. - измърмори и добави към Ерик. - От подземните етажи се носи някаква невъобразима воня. Днес сутринта със Деймар ходихме до помпите да сменим няколко болта, но не ни се слизаше по-надолу.
- Там неживее никой, нали? - попита Ерик. -Сигурно заради това мирише. - опита се да даде обяснение.
- Вентилацията е добре, не е от нея. - сви рамене Атал. - Можем да проверим.
- Стой си на задника! - тросна се Ерик. Одавна никой не живееше в подземните етажи, откакто Ноща мина всъщност. И рядко някой слизаше там, само ако се налагаше ремонт по някоя от системите. - Ще проверя сам.
- До скоро. - усмихна се с облекчение Атал, че няма да му се налага пак да ходи там.
Останал сам Ерик седна на най-близкия стол и изпуфтя. Най-после нещо по-различно от обикновенното.
Стана и бяла светлина бликна от очите му, обви го и се стопи заедно с него.
В подземните коридири бе чисто и светло, поддържаха ги въпреки, че бяха необитаеми. Огледа се и пое наляво пазпращайки лъчи Въздух за да разбере, ако имаше някой. И наистина миришеше отвратително на нещо гнило и разлагащо се, сладко-гадна миризма го стисна за гърлото, а един от лъчите спря. Прекъсна останалите и последва него с бързи качки. Представи си как някое хлапе си забравя сандвича заради припрените си родители или презапасен с месо апофиец зарязва полвината, понеже неможе да го събере в раницата.
Зави надясно и спря като посечен. Пред него в голяма локва съсирена кръв лежаха две тела, а отделените от телата глави бяха почти до краката му. Два големи плъха си плюха на петите щом го усетиха.
Тергалана усети студена пот да го облива като душ и потрепери от студ.
- Какво...? - прошепна с пресъхнало гърло. Неможеше да отмести очи от полуразложените трупове. Ужас и гняв се смесиха в очите му и той сведе глава. - След всичко..- усети нещо да се свива в него, тежко и болезнено.
Нямаше време за плач! Прекрачи труповете и се превъна в същество от бяла светлина. Светещи сини очи се взяха напред през коридора . Някъде там се криеше някой, някъде там някой бе нарушил правилата му, някой бе посмял да убие.
- Я чакай! - тергалана върна обикновенния си образ. Само глупак би го предизвикал по такъв начин. Значи, който и да го бе сторил не го познаваше. А кой непознаваше стражите?
Наведе се, вдигна двете окървавени глави и изчезна с тях. Трябваше му повече информация, която се надяваше да намери в тях. Тъгата и яростта нямаше да помогнат с нищо. Истина се търсеше с трезв ум.
Небето бе ясно и безоблачно, а вълните с тих шепот лижеха брега и отстъпваха правейки път на следващите. Седнала на пясъка тъмнокосата жена се взираше към хоризонта с едва доловима усмивка, а вълните миеха босите й крака.
Една ръка внимателно легна на рамото й и тя сложи своята върху нея без да се обръща.
- За какво мислиш? - попита познат й отлично глас и чернобрад мъж седна до нея.
- За каквото и ти. - отвърна му тихо със сладък глас и преметна косата си назад. Сиви очи срещнаха черни.
Мъжът я изгледа подозрително. Изглеждаше крехка в ефирната бяла рокля, но под тази външност се криеше нещо съвсем друго. Трябваше да внимава.
- Нима? - изсмя се насила.
- По стечение на обстоятелствата са ми подопечни точно тези, които ти смяташ да ползваш. - каза му тя тихо, но студено. - Пощаден си само защото точно те се застъпиха за теб. Но стоейки си тук, гледайки празния хоризонт, си представям какво има там, отвъд. И се сещам какво има зад гърба ми. Освен това...-тя се навъси - няма да допусна да ме обиждат!
- Затова имаш мен. - усмихна й се той. - Ти искаш мъст, аз искам власт. Не сме ли еднакви? - разсмя се иронично накрая. - Ще си стиснем ли ръцете? - подаде своята.
Тя погледна ръката, а после лицето му, изкривено от ирония. Замисли се за миг и стисна подадената ръка. Очите й светаха в сиво и два лъча излетяха от тях и се забиха в челото на Сатуам. Последният оцелял демон нададе вик от болка, но тук на самотния бряг нямаше кой да го чуе.
Зенда се изправи и изтърси пясъка от роклята си. Беше го изпепелила, но преди това изтегли всичката информация от ума му. Можеше да й потрябва.
- Тъпанар! - разрита праха и си тръгна с бързи крачки.
Няма коментари